Отрицателните емоции, които изпитваме особено в детска възраст, оставят своите следи за цял живот, като това се случва дори на генетическо ниво, изяснили английски учени.
Болшинството от нас допускат, че стресът приключва след няколко минути или най-много часове след края на напрегнатата ситуация, или най-много след няколко дни. Заболяванията на стресова основа обаче стремително се размножават в съвременното общество, а механизмите до голяма степен си остават непонятни.
Професор Стафорд Лайтман от Бристолския университет и екипът му от години се занимават с изучаването на взаимовръзките между стреда и болестите. Те успели да истановят, че отрицателните събития, случили се по време на раждане или дори до раждането на човека, могат да окажат своето влияние (т.н. епигенетичен ефект) върху целия по-нататъшен живот. Същото се случва, ако преживеете и някаква трагедия по време на детството. Това се случва не заради генетичните мутации, а като резултат от изменение във функционирането на гените.
Изпитателите провели експеримент върху мишки и изяснили, че ако животните са преживели тежки обстоятелства в детска възраст, то при тях се изменяла продукцията на стресови хормони в течение на целия по-нататъшен живот. Например ако майката на мишлетата се е грижила недостатъчно за потомството си, то като възрастни тяхната реакция на негативните събития се изразява много по-остро, отколкото при събратята им, на които било отделяно достатъчно внимание.
Кортизолът, който е жизнено важен стероиден хормон, въздействащ на обмяната на веществата, се секретира от външния слой на надбъбречните жлези. Той участва в много обменни биохимични процеси и играе ключова роля в защитните реакции на организма към стрес и глад. Например по време на емоционален или операционен шок той пречи на падането на кръвното под опасното ниво, а при гладуване обезпечава подържането на нормално ниво на глюкозата в кръвта. Аналогична ситуация се налюдава при човека. Стресът, изпитан в детството, се отразява върху реакциите в зряла възраст, като особено много влияе върху преработката на стресовия хормон кортизол. Ако повишеното ниво на това вещество се съхранява в дълго време, тогава се променят цял ред биохимични процеси, протичащи в организма. На свой ред нарушението на метаболизма предразполага към диабет, хипертензии, депресии и влошаване на паметта, а също и към органични изменения в главния мозък – намаляване на хипокампуса (областта на мозъка, отговаряща за паметта).
Задачата на експериментаторите била да изяснят как именно се случва това. Оказало се, че кортизолът се изработва в зависимост от така наречения циркаден ритъм (тоест неговата преработка зависи от времето в денонощието). Най-голяма наситеност на този хормон в кръвта се наблюдава в утринните часове, а вечер нивото спада. Затова го наричат още и "предразполагащ хормон", къй като подготвя организма ни за предстоящия активен ден.
Проф. Лайтман и колегите му открили, че заедно с големия циркаден ритъм (смяната на сън с бодърстване) съществуват малки импулси на отделяне на кортизола, които стават на практика всеки час и затова концентрацията му в организма се колебае непрекъснато.
Учените установили, че тъканите на организма реагират не само на количеството на хормона, но и на честотата на неговите тласъци. Това е своеобразна елеткронна сигнална система.
Следващата крачка на изследователите е обяснението на тези процеси на молекулярн ниво. Те изяснили още, че различните органи на нашето тяло реагират различно на импулсите.
Друг аспект на проучването било изучаването на хората, които били подложени а стресови ситуации в детството си. Изследователите смятат да определят влиянието, което тези ексцесии са оказали върху техния генетичен материал. Според проф. Лайтман в бъдеще, когато поставят диагноза, медиците ще се ориентират не само от гените, но и от епигените.