Следя със свито сърце полемиките, целящи обществен консенсус по отношение на лекарствата за онкологичноболни.  Вече 10 години. Честотата им може да се сравни с тази на преваляванията в Лондон.  Т.е. почти непрекъснати...  Всяка нова е все по-разгорещена и все по – гръмогласна. Защитници от всякакъв род и порода защитават на на глас правото на болните да получават адекватно лечение. Сякаш е привилегия. Сякаш е нещо, което се дава даром... Сякаш е героизъм и подвиг  държавата и обществото да се погрижат за болните хора.

Питам се, дали минава през ум на някого как се чувства НВ пациентът при тази непрекъсната условност на иначе изконното му право да получи априорна грижа, лечение, шанс срещу болестта? Дори и най-заклетите защитници на това право, което кой знае защо наричаме кауза, би трябвало да си дават сметка, че болният човек се нуждае от спокойствие и сигурност. Фразата „онкоболните пак са без лекарства” убива повече от болестта. Повярвайте ми! Представете си за миг, че сте в тази ситуация. Да, да, представете си! Лежите – няма значение къде – дали в къщи или в болница – днес ви е по-дборе, като по чудо. Пускате телевизия и новините започват с взривящата новина, че рахатът ви е под въпрос. Че животът ви е в условно наклонение. Няма значение, че лекарят вчера ви е казал друго... Дали ще ви остане сладкото чувство на кратко превъзходство над нелекото преживяване? Категорично не! Твърдя го от опит. Толкова за хуманността, когато развяваме като знаме законното право на живот.

Пиша това по повод поредната вълна коментари, предизвикани напоследък от смущаващите новини, свързани с НЗОК, парите, промени, които се кроят...или не се кроят...   Какъв е смисълът, дами и господа? Какво ще прекрояваме и за кой път?  Не е ли очевидно, че с вечно променящи се модели няма да установим спокойствие за никого, най-малко за болните? Нали всъщност техните права коментираме и защитаваме? Или греша?

Малко ме е срам да участвам в тази полемика, честно!  Какво сега, да излезем отново на улицата и да сваляме перуки, да обсаждаме болници и институции? Това ли да искаме от пациентите? На това ли да ги обричаме? Този филм вече сме го гледали, забравихте ли?  Да, не е лесно да се намери еднозначно решение – костанта. Неведнъж сме призовавали за непрекъснато внимание към онкологията и гъвкавост от страна на институциите, което да гарантира сигурност и спокойствие. Време е държавата да се заеме с това и да освободи от ангажимент гражданските организации, стриктно следящи всяко нейно движение. Не казвам, че наблюдението е излишно. Напротив. Но осигуряването на лечението на всеки пациент е априорна грижа на всяка държава. Не само в България този баланс е труден. Разговаряла съм лично с държавници от други страни – те споделят също сложността на проблема. Но нито за миг не поставят под въпрос  получаването на лечение, особено когато противникът е рак. И не си позволяват да изговарят на глас кощунствени реплики от рода на „даваме много пари за онкология”. 

Несъмнено лечението в онкологията е скъпо. Но цената расте паралелно с ефективността. Факт. Остава ми единствено  да припомня емблематичната истина, че този процес може да бъде ограничен само и единствено със системна профилактика и скрийнинг, с промяна на начина ни на живот и мислене, с готовност да сътрудничим на природата да се опазим взаимно.  Имаме ли нещо устойчиво в този порядък? Не. Изключвам програмата „Спри и се прегледай”, която, както стана ясно наскоро, няма за цел да осигури старта на популационния скрийнинг в България, а само да установи модела на организация на този процес.  А после? След  31.12.2013г.? Дали в бюджета на държавата ще се намери  ресурс за продължаване на този животоспасяващ процес? ТРЯБВА! Това е полемиката, която си заслужава. Защото болните ще стават повече, както предупреди СЗО, без никакви уговорки. И вместо да местим финансовите ангажименти на държавата от НЗОК във фондове или каквито и да е нови структури, ми се струва по-нормално, по-логично и човешко, да отстояваме тази необходимост. Профилактика!  Системен популационен скрийнинг! Обучение на младите хора! Пренареждане на стълбицата лични и обществени  ценности, сред  които водеща е здравето! И хуманността, разбира се.